Архив / 04.12.2009/ вестник Стандарт

Основно правило в тениса е "да не сваляш очи от топката". То би могло да важи и за предложените реформи във висшето образование, които разбуниха научните среди. Топката в случая е качеството на висшето образование в България. Аргументът, че ще се появят много доктори на науките и професори, е безсмислен. В повечето развити страни (на които, да се надяваме, целим да приличаме) професор е длъжност, докато доктор на науките е научно звание. Един заслужаващ внимание почин в процедурата е, когато научният съвет на университета утвърждава имената на рецензентите и опонентите на докторанта, така че да няма конфликт на интереси. Много престижни университети изискват поне единият опонент не само да има утвърдена репутация като специалист в дадената област, но и да е от чужбина. В условията на България това определено би внесло струя свеж въздух.
Много по-интересни са длъжностните критерии за професорство. Като цяло кандидатите (не само за за професори, а и целият академичен персонал) се оценяват по три критерия:
- брой и качество (къде са публикувани и индекс на цитируемост) на научните публикации,
- оценка на преподавателски умения, която се измерва от отзивите на слушателите,
- доказана възможност за генериране на финансиране за научни проекти.
И трите изисквания имат много практична същност и лесно измерими стойности. Оттук насетне всичко зависи от това, от какво се нуждае висшето учебно заведение във всеки конкретен случай. Много често в международните обяви за професорско място се указва, че например от кандидата се очаква 30% четене на лекции и 70% научна дейност. Българските университети не търсят кандидати в международен мащаб, което е показателно и жалко.
Липсата на качество в българското висше образование е в пряка връзка с отсъствието на конкуренция за съществуващите работни места, а не с количеството доктори на науките или професори. В повечето български университети преподавателите не получават оценки за лекциите си от слушателите след всеки курс. Поради това преподавателските им умения, дори когато са добри, не са документирани. Количеството и качеството на научни статии, оказва се, също не е основен фактор в оценката на успешността на нечия научна кариера - преглед на публикациите (опитайте Google Scholar) на много български професори го доказва недвусмислено. Но това е (с всичките му недостатъци) един много важен критерий навсякъде по света!!! Не на последно място способностите на един учен да е част от международни научни мрежи, да държи връзка с бизнеса, да пише успешни молби за научни грантове, са също много важни и измерими както количествено, така и качествено. Особено за по-бедни университети като българските умението да се търси и намира финансиране на научни проекти би трябвало да се разглежда като особено ценно качество на кандидата.
Това са уменията, които в най-общи черти показват дали един учен може да стане професор. В един идеален свят професорските (и не само) места в България ще се обявяват на конкурс на всеки 5 г. Университетските власти са тези, които биха определили тежестта на всеки критерий за конкретното място. Няколко (поне един от които чуждестранен) оценители биха дали заключение за квалификациите на кандидатите. Така системата се саморегулира. Интересите и финансовите възможности на университета са факторите, които определят колко професори му трябват и с какви квалификации. Не държавата и не съветът на защитниците на статуквото!